Павликени

Павликени

Днешният Павликенски край е разположен на изток от р. Осъм и обхваща средното течение на р. Росица.

В този плодороден край са живели много племена и народи и всички са оставили следи от своето съществувание.
Досега обаче в Павликенския край почти не са извършвани системни археологически разкопки.

Много от съществуващите публикации се отнасят само до отделни, случайно открити находки.

Името на Павликени и населението, което го създава и обитава няколко века, са тясно свързани с павликянството в страната ни.

Ето защо изясняването на началния период на създаване и развитие на селището по необходимост налага да се проследи, макар и съвсем бегло, историята на павликянството.

Павликянството е едно от най-значителните по своя размах и влияние социално – религиозно движения през Средновековието. В своето многовековно съществувание то се вплита в историята на много народи и не на последно място в историята на нашата страна. Заражда се най – напред в Армения имало азипските земи на Византииската империя.

По съдържание павликянството е социално учение и движение, а по форма — религиозна секта. В много отношения то е сродно с манихейството и маркионитството, поради което много автори във Византия не ги разграничават и често назовават павликяните с името манихеи.

По своите външни изразни средства, но борческия характер на своите организации павликяните се приближават повече от маннхеите до християнството. Самите те претендират, че са представители на християнската религия.

За основаването на селището и неговото име съществуват няколко легенди.
Едната от тях дава сравнително правдиво обяснение за произхода на името му.

Според нея в далечното минало павликянин със своята челяд напуснал дома си поради настъпилите смутни времена на ожесточени борби между българи и ромеи.

Прекосил Хем (Стара планина) и се настанил в богатото землище на днешното Павликени. Сред околното православно население се разнесла вест, че дошъл пришелец и то павликянин.

Навред се говорело: „Павликяни дошли.“ След години израснало село, което било назовано Павликяни.
Настанали тежки времена на непоносимо робство. Потомците на старейшина-павликянин не могли да понасят повече двойното иго. След един грабеж на кърсердари те напуснали родните земи, за да търсят щастие далеч на запад.

Легендата завършва: „Къде са отишли българите потомци на старейшината-павликянин и до днес не се знае, ала името на това село остана Павликени.“Според друга легенда названието си селището носи от името на български феодал Павел, живял по време на покоряване на земите ни от османските завоеватели.

Същият видял, че нашествениците били по-силни, затова предпочел преклонението пред съпротивата и станал турски васал. Българите започнали да го презират. От страх да не станел жертва на народното отмъщение, Павел се потурчил и си построил конак на мястото на днешното Павликени. „От тогава започвали да се заселват в селото турци и селото станало чисто турско до Освобождението. От името на Павел бей селището започнало да се нарича Павел бий кьой то по-късно по етимологически причини било наречено Павликени.“

Друг вариант на тази легенда представя феодала Павел като доблестен защитник на страната ни от османците, загинал при отбраната на Търново през 1393 г.

Първите писмени данни за Павликени под името Павликян намираме от средата на XV век. В тях регистраторът посочва, че по-рано селището било в състава на вакъф а на Фируз бей.

Знае се, че този виден османски пълководец живее в края на XIV и началото иа XV в. и участвува е обсадата на Търново. Заради заслугите си към османската власт той получава като мюлково владение територия в средното течение на р. Росица, в състава на което влизат българските селища Павликян и Михал Оруч, днес гр. Павликени и с. Михалци.

Между двете български селища: Павликян и Михалцн и в годините на робството не угасва старата религиозна вражда. Павликяните от Маринополци се чувствуват изолирани сред околното православно и мюсюлманско население, тъй като останалите павликявски селища са значително отдалечени. Това в крайна сметка дава отражение върху по-нататъшното развитие и съдбата на селището.

По горните причини селищата от вакъфа на Фируз бей имат различен бит, култура и интереси и оттук свой особен, специфичен път на развитие. Свързва ги не таткова общото географско разположение и близкото разстояние (всяко отстои от 3 до 6 км), колкото принадлежността им към едно н също феодално владение. Тази връзка се запазва през цялото време на петвековното иго.

Как се развива Маринополци (Павликян) през XV1I-XIX век? В средата на XVI в. сериозно нараства Маринополци и става много голямо за времето селище, състоящо се от 183 домакинства. (Средният брой на домакинствата в селата тогава бил далеч по-малък от 100). В следващите десетилетия то продължава да бъде най-голямото от павликянските села. Така в 1622 г. Маринополци има 200 къщи с над 1000 души чисто българско (население. В запазените от XVII и XVIII век повече от 20 италиански, немски, холандски и други географски карти на нашите земи, наред със сравнително малкото български селища, отразени в тях, е посочено и Маринополци.

В Павликенския край няколко села като Павликени през XVII и XVIII в. са с българско население, но Освобождението ги заварва чисто турски.
Такива са с. Дъскот, Батак, Свинарска махала (наричано от турците Грухчова махала, днес с. Росица), Сопот, Плужна, Бара и др. Днес знаем къде са отишли част от българските семейства на повече от тези села. От с. Дъскот се заселват в с. Мурад бей (наричано още с. Горните Турчета, днес Бяла черква), Петреш, Горна Липница и Климентово. От с. Батак в селата: Сломер, К араисен, Горна Липница и др. От Свинарска махала и Емен много семейства се заселват в с. Мурад бей.

Този спомен остава жив в съзнанието на дедите ни и затова непосредствено след Освобождението преименуват с. Мурад бей на с. Бяла черква.

От Павликенския край произхождат много и разнообразни антични археологически и епиграфски материали, които не са намерили още място в едно отделно цялостно научно изследване. Траките са едни от най-старите обитатели на нашата страна. Те са ни оставили безброй цени неповторими паметници, свидетели на тяхната самобитна материална култура.

Павликенският край е бил населяван от уздицензите и кробизите. Непрестанни войни е трябвало да водят местните тракийски племена с не един завоевател, хвърлил поглед към техните плодородни земи. Но най-тежка и кръвопролитна била борбата им с римляните, продължила век и половина и завършила с окончателното покоряване на тракийските земи.

В античността през Павликенския край минавали няколко важни пътища, които не са загубили своето значение и по наше време. Важният римски път от Нове (край Свищов) минавал край село Овча могила, между Недан и Бутово, Павликени, Бяла черква, Вишовград и Дискодуратера (антично тържище край с. Гостилица, Габровски окръг). От Дискодуратера пътят продължавал през Стара планина за Аугуста Траяна (Стара Загора), Константинопол и М ала Азия. Важен римски път свързвал Никополис ад Иструм през Павликени с античния град Мелта (край Ловеч). От магистралния път Нове — Аугуста Траяна, между Бутово и Павликени се отделял клон, който тръгвал на юг по течението на р. Росица към Марагидишкия (Русалийския) проход. Втори клон от магистралния път за Аугуста Траяна се отделял при с. Вишовград. Той минавал през землищата на днешните села Добромирка, Кална курия, Ловни дол, Кози рог, край Габрово и оттам през Шипченския проход слизал в Казанлъшкото поле, минавал през Турийския проход и достигал до Филипопол (Пловдив).

Дългото пътуване с коне или коли наложило да бъдат построени на известни разстояния по пътищата станции (манзии), със сгради за пренощуване, а между тях така наречените мутации, където имало коне за сменяне.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

CommentLuv badge