Велико Търново

Велико Търново

Град Велико Търново е разположен на север от Стара планина по склоновете на едноименните възвишения.

Живописната котловина между Дунав и Стара планина, сред която се намира, е оградена с гребени, ридове и чуки, които постепенно се снишават и стигат до равнината.

Река Янтра, която извира под историческия вр. Бузлуджа, прорязва тази котловина, като от юг при влизането и от север при излизането й се образуват два красиви пролома. Тракийското име на тази дълга река е Ятрус (бързотечаща), а славянското — Етър. Тя се влива в р. Дунав при с. Вардим.

Търновските хълмове имат варовиков състав с прослойка от пясък, глина и сив мергел, натрупани като утайки от кредното море, което преди милиони години е заливало нашите земи. Климатът е умереноконтинентален.

Южният пролом, през който р. Янтра влиза в града, се нарича Устие. Вляво от реката е шосето от Русе за Шипченския проход и Прохода на републиката, а вдясно — жп линията Русе — Горна Оряховица — Велико Търново — Стара Загора — Момчилград — Подкова.

От този пролом пътникът вижда града като през прозорец. Северният пролом е по-дълъг, а ширината му между скалните венци е 1 км. Река Янтра излиза от него и през с. Самоводене и Горна Оряховица продължава течението си на север.

В началото на XX в. в пролома реката образувала няколко вира – Хайдушкия, Въртопа при гара Трапезица, Чобъра между Преображенския манастир и манастира „Св. Троица“, Дяволската баня, Кривия вир и Бръшнарка.

В града Янтра образувала още три вира — Калпака, Бояджийския под Стамболовия мост и Косовския под старото военно училище. В северния пролом през XIX в. местата били засадени с лозя. Местността Златно дере е свързана чрез легендата с действията на хайдут Калчо.

На негово име народът нарекъл една от пещерите, образувани в скалите.

Свети Димитър Солунски
Свети Димитър Солунски

Исторически Преглед

Велико Търново е град светиня, извикващ у всеки българин чувство на преклонение и гордост.

Едно име, обвеяно от романтичността на древни предания и легенди, идващо от вековете и устремено в бъдещето.

Земен кът, от който величествената природа и човекът строител са сътворили една приказка от камък и дърво, от невероятни силуети и живи Велико Търново не е само минало величие, не е само история, нито само средновековна столица.

Велико Търново е град, създаван век след век от знайни и безименни творци, пълзял по каменната твърд, ставал свидетел на падения и възход, надживял вековното робство и успял да оцелее във времето като легенда, като еднонеотшумяващо ехо на творческия гений на българина.

Велико Търново е град, в който си дават среща три слав ни за България епохи — средните векове, когато Царевград Търнов през XII—XIV в. е столица на българската държава; Възраждането, когато буйно кълни всичко ново и прогресивно; зараждането на социалистическото движение, станало на 3—5 май през 1891 г. на сбирката на дружинките на основоположниците на социализма в България, начело с Димитър Велико Търново е град, който грабва посетителя от пръв поглед с изключителното си местоположение.

Той сякаш е изсипан върху стръмните хълмове край причудливите завои на Янтра, декориран от дантеления скален венец. Буди възторг и пленява всеки гост преди всичко с къщите си леки, накацали една върху друга, стаени една до друга, като че ли на всяка от тях природата е определила мястото и формата.

Това е град, който прави впечатление и въздейства с оригиналната си, неповторима, специфична възрожденска архитектура. Тя оставя неотразимо впечатление, което няма равно на себе си.

Феликс Каниц нарича града „море от къщи“.

Петър Б. Бакшич през 1640 г. пише: „Не може да се опише.“

Хелмут фон Молтке в писмата си от България съобщава: „нигде и никога не съм виждал по-романтично местоположение“.

Големият чешки историк и приятел на България Константин Иречек възторжено възкликва: „Велико Търново е истински уникум в Европа!“

Българският поет Иван Вазов, посетил Велико Търново, пише вдъхновено: „И като гледам този невероятен, невъзможен град, аз мисля, че пред мене стои видение, сън, измама за очите!“

На Б. Нюман са думите: „Търново е географска прищевка и исторически шедьовър“, а Ото Константин казва: „Най- хубавият град на България.“

Иван Фичев възкликва: „Той е единствен по вида си град в Европа“, Пенчо Славейков върху картичка, изпратена от Търново, пише: „Един осъществен блян“.

Руският пътешественик В. И. Григорович също е очарован: „Възхитих се от всичко, което видях у вас. Попаднах в един нов свят, който представлява обект на грамаден интерес за изучаване“, а д-р Поспшиле отбелязва: „Търново е едно съвършенство за човешките ръце, работили в непосредствен контакт с природата.“

Велико Търново
Велико Търново

Велико Търново за поети, учени и пътешественици е място, в което щедростта на природата не е пестила форми и багри.

От Българския ренесанс тук са шедьоврите на Кольо Фичето. Възхищение буди у всеки ул. „Гурко“ със своето разположение високо над скалите на р. Янтра и с амфитеатрално наредените по нея малки, но красиви къщи.

Впечатляват и къщите по улиците „М. Райкович“, „Крайбрежна“ и „Варош“ с откритите си дървени чардаци, с малките кокетни прозорчета, с лозниците и мушкатата, с дървените тавани и долапи — едно неизчерпаемо богатство на духовни и материални ценности, трупани в продължение на векове.

Стара снимка на царевец

Поразяващото въздействие на този „невероятен“ град се крие преди всичко в неговата историческа осанка.

Величието и славата на Търновград като столица от XII до XIV в. се прекъсва през 1393 г. Оттогава започва петвековното турско робство, време, през което българите съхраняват с името Велико Търново величието на своя народ, запазват своята българска народност, славянска писменост и култура.

Въпросите, свързани с неговото минало, отдавна надхвърлят рамките на академичния интерес, за да вълнуват цялата българска нация. И това е така не само защото за българския народ Велико Търново е „старо свещено и любимо място“, но и защото този град присъства силно и всекидневно в живата душевност. В известните засега паметници интересът към Велико Търново датира още от края на XII в., но по време на турското робство то се превръща в естествено огнище на пробуденото национално самосъзнание.

Документалните сведения за неговата история са общи И кратки.

Това са съобщенията на византийските хронисти и летописци — Никита Хониат, Георги Акрополит, Теодор Скутариот, на средновековните български и други книжовници — Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Доментиан, както и на чуждестранните пътешественици и изследователи — Петер Шпарнау, Петър Б. Бакшич, Хаджи Калфа, Феликс Каниц, Карл Хофман, Хелмут Молтке, Еужен Морел, Константин Иречек, Л. Лежан, Карел Шкорпил и др.

През втората половина на XIXв. нашите възрожденски просветители и революционери, приели призванието да служат на народа, насочват вниманието си не само към църковната, политическата и културната самостоятелност, но и към конкретните проблеми, свързани с родната история. В тази насока особено се изявяват Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, д-р Васил Берон, д-р Христо Даскалов, д-р П. Протич, Стоян Ахтар, Цани Гинчев, Марин Дринов, Васил Друмев и др., които събират сведения, описват и проучват запазените средновековни исторически паметници. Техните сведения почиват на лични впечатления, наблюдения или предположения, описват определените над земята останки от средновековния град, позовават се на много предания и легенди, както и на спомени на стари търновски граждани.

Археологическите проучвания, които започват с основаването на първото в България археологическо дружество в Търново през 1879 г., натрупват значителен веществен материал за точно и пълно възстановяване на богатата хилядолетна история на Възникнал като древно тракийско селище, свидетел на победоносните походи на римските легиони и на възхода на Византийската империя, посрещнал като укрепен град първите мирни славянски поселници, през периода XII-XIV в. градът се издига до славата на „трети Рим, втори Константинопол“.

Първите следи от човешки живот във Великотърновско се отнасят към широко разпространената къснопалеолитна култура в нашите земи.

В западната индустриална зона на града (м. Качица) през 1972 г. бе открито селище, което се отнася към края на VI хилядолетие пр. н. е. и неговите обитатели се смятат за първите жители на територията на съвременния град.

Според открития материал заселването на средновековно Търново засега може да се отнесе на хълма Трапезица и да се датира от първата половина на III хилядолетие пр. н. е.

На хълма Царевец, където се извършват системни археологически проучвания, е открито значително тракийско селище, датирано от XIII в. пр. н. е. Тук са живели племената уздицензи и кробизи, чиято материална култура достига своя разцвет към VI—I в. пр. н. е.

Следващият културен пласт е от ранновизантийската епоха (IV—VII в.). По време на Юстиниан I както по цялата долнодунав ска граница, така и в предпланините на Хемус са създадени мощни отбранителни системи. Тогава възниква и укрепеното трихьлмие Трапезица, Царевец и Момина крепост.

Върху развалините на ранновизантийската крепост на хълма Царевец по-късно възниква средновековно славянобългарско селище, което продължава да съществува през целия период на Първата българска държава и през годините на византийското владичество.

В това селище се води интензивен живот до IX—X в. През XII в. то вече е укрепен град, израснал като важна стратегическа византийска крепост и значителен стопански център. През 681 г. Търново влиза в пределите на създадената от хан Аспарух славянобългарска държава.

През 1185 г. „най- недостъпният, както и най-красивият от всички градове по Хем“ Търновград става център на въстанието на българите, предвождани от братята боляри Петър и Асен.

Въстанието е обявено при освещаването на църквата „Св. Димитър“. За повече века Търновград става столица и център на политическия, духовния, икономическия и културния живот на възстановената българска държава и повече от два века името му се произнася с уважение в цяла Европа.

Средновековният град бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица, Момина крепост, Света гора и днешния кв. „Асенов“ по поречието на р. Янтра. На хълмовете Царевец и Трапезица били изградени двете главни средновековни крепости, известни като „град Трънов“ и „град Трапезица“.

Между тях по крайбрежието на Янтра възникнал т. нар. Нов град. Под югоизточната кула на Царевец се намирал кварталът на чуждестранните търговци — франките, а в подножието на хълма Момина крепост, непосредствено до реката, били жилищата на най-бедната част от средновековното население на столицата.

През периода XIII—XIV в. столицата Търново става център на прочутите в целия европейски Югоизток книжовна, живописна и архитектурна школа, чиито шедьоври, съхранени и днес, представляват влог в световната културна съкровищница. Това е вторият „златен век“ на българската култура, който дава на славянския народ и на Югоизточна Европа прочутата Евтимиева книжовна школа, певческата школа на Йоан Кукузел т ърновската живописна и архитектурна школа. Малкото оцелели, пощадени от времето и варварите паметници, като Лондонското четвероевангелие на цар Иван Александър (1356 г.) с 366 превъзходни миниатюри, Манасиевата хроника, Драгановия миней, Добрейшовото евангелие, Томичовия псалтир, стенописите в Бояна, Земен и Иваново, църквите в Търново и Несебър, са свидетелства, които доказват съществуването на една забележителна и богата, носеща хуманистичен дух предренесансова култура. Книжовниците Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Киприан и други създават забележителни литературни творби. Незнайни и талантливи български майстори построяват крепости, изписват дворци и храмове, които със своите художествени стойности надвишават много от паметниците на източния християнски свят.

Църква Св. Димитър в Арбанаси
Църква Св. Димитър в Арбанаси

Тъкмо наследството на прочутата Търновска школа в областта на литературата, архитектурата, живописта и музиката предизвиква изключителния интерес в наши дни на всички слоеве от населението.

За произхода на името на града има три предположения. Според някои то идва от латинските думи tres naves — три кораба (хълмовете Трапезица, Царевец и Момина крепост); други смятат, че е от латинската дума turis — кула, поради големия брой кули по крепостните стени. Третото предположение, което е и най-прав доподобно, е, че името Търнов идва от славянската дума „терн“ или „трън“ и оттам с годините съответно се развива в Тернов, Трънов, Търнов, Търновград.

През ХН—XIV в. градът като столица е известен с името Трънов и Търновград. Съвременниците го наричат „втори Константинопол“, „трети Рим“ и от този момент историческата съдба на града се превръща в съдба на България.

Оттук Асеновци повеждат своето свободолюбиво войнство и в люта бран освобождават област след област от земите на българите. Оттук през 1205 г. цар Калоян тръгва с войските си срещу кръстоносците латини, разгромява ги при Андрианопол (Одрин) ипленява техния император Балдуин Фландърски. Оттук потеглят неговите пратеници с прочутите послания до Цариград и Рим — ярък белег за дипломатическия му гений.

От Търново през 1230 г. Иван Асен II, син на стария цар Асен, се отправя на поход срещу навлезлия вероломно в българските земи епирски деспот Теодор Комнин, разбива войските му и го взема в плен заедно с цялото му семейство, като освобождава всички пленени ромейски войници. За ознаменуване на победата край брега на Янтра е издигната и украсена църквата „Св. Четиридесет мъченици“.

През 1277 г. смелият вожд Ивайло застава начело на народното негодувание и смъква омразната власт на царя и феодалите. Това е първото успешно антифеодално селско въстание в Европа.

През 1393 г. столицата Търнов дава последен отчаян отпор на нашествениците и след тримесечна обсада на 17 юли е превзета. Дворците и храмовете са ограбени и разсипани, най- видните български първенци избити, а духовният водач и неуморен организатор на защитата на столицата, последният български патриарх Евтимий — изпратен на заточение. Неговите ученици Григорий Цамблак, Киприан и Константин Костенечки пренасят част от спасените книги и заветите на Евтимиевата школа в съседни страни — Сърбия, Молдавия и Русия, и оставят трайно имената си в техните национални литератури.

В мъчителните векове на турското владичество от 1393 до 1877 г. вечният град се превръща в яка, непревземаема крепост на българския дух, запазва жив спомена за величието на българската държава. Градът става център на величави борби за национално освобождение, църковна и културна независимост.

Въстанията Първо Търновско (1598 г.), Второ Търновско (1686 г.), Мариното (1700 г.), Велчовата завера (1835 г.), на Капитан дядо Никола (1856 г.), Хаджисгавревата буна (1862 г.), четите на Филип Тотю (1867 г.) и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.) са ярък израз на героичната борба на българския народ за национална По улица „Гурко“ свобода и независимост.

Велико Търново е свързан и с революционната дейност на Апостола на свободата Васил Левски, който намира TVK най-верните си другари и сподвижници. След гибелта на Васил Левски комитетът играе значителна роля за укрепване на комитетската мрежа, стреми се да продължи делото му. В подготовката на Априлското въстание Гюргевският централен комитет решава Търново да бъде център на Първи революционен окръг.

Всичко това определя Търново като един от важните центрове на нашето национално Възраждане.

Църква Св. Архангели Михаил и Гавраил
Църква Св. Архангели Михаил и Гавраил

Още през 1830 г. неговите жители започват борба срещу гръцката цариградска патриаршия, за самостоятелност на българската църква, която завършва успешно с издаването на султанския ферман през февруари 1870 г. > През средата на XIX в. градът се издига като значим административен и икономически център с развити занаяти и търговия. Характерните занаяти — казанджийство, абаджийство, табачество, кожухарство, златарство, мутафчийство и други, определят икономическия му облик.

През 60-те години на века се откриват и първите фабрики за коприна, спирт, оцет, хартия, сапун и други. Много от търновските търговци държат кантори в Манчестър, Лайпциг, Виена, Букурещ, Брашов, Браила, Одеса, Москва, Цариград и водят оживена търговия в границите на империята и Европа.

През есенните пазарни дни градът наподобява истинско тържище.

Наричат го „сухо пристанище“. А поради неповторимата си красота, оригинална българска архитектура и доброто благоустрояване съвременниците му го наричат Малък Цариград.

През 60-те години на века Русия, Австрия и Франция разкриват в града свои търговски консулства.

По това време Търново наброява 12 884 жители. Отделните махали с£ управлявани от петима българи мухтари (кметове). През 1858 г. е изградена самостоятелна българска община, която ръководи и се грижи за българското население.

През 1869 г. родолюбиви граждани на Търново полагат основите на читалище „Надежда“, а жените организират т. нар. „Женска община“. Към читалище „Надежда“ през 1870 г. се създава театър, а на следващата година се поема инициативата за разкриване на музей.

Велико Търново е роден и твори един от най-видните български поети — народният учител, общественик, публицист и редактор П. Р. Славейков. Тук работят тридесет даровити учители и книжовници, които през 60-те и 70-те години на века пишат 632 дописки в периодичния печат. Девет души от търновските деици са редактори на възрожденски вестници. Освен дописките те написват и издават 148 книги между които учебници, преводна художествена литература.’ речници, енциклопедии, книги с религиозно съдържание и др.

В Търново живеят и работят видните дейци на националното ни просвещение Стоян Ахтар, П. Р. Славейков, Никола Златарски, Тодор Шишков, Никола Михайловски* Иван Момчилов, Никола Живков, Атанас Гранитски и още много други. В тази велика епоха на национален икономически, духовен и политически подем самоукият майстор строител Кольо Фичето създава неповторимите шедьоври на възрожденската ни архитектура.

Неговите църкви оформят площадите на българския възрожденски град. От него са построени (и запазени досега) всички църкви. Той строи още хана на хаджи Николи (1858 г.), конака (1872—1875 г.), къщата с маймунката (1849 г.) и други.

Самоводска чаршия
Самоводска чаршия

В Търново работят прочутите майстори Иван Давдата, Уста Генчо, художниците зографи Николай Павлович, Захари Зограф и др. За духовния живот на града от голямо значение са 14-те манастира, които в годините на робството поддържат пламъка на родолюбието.

Най-старите манастири — Килифаревският, „Св. Троица“ и „Св. Преображение“, пазят жив спомена на миналото величие на българския дух. В съседство с Велико Търново е архитектурно-художественият резерват „Арбанаси“.

Неговите 5 църкви и 2 мана* стира съхраняват изящни образци на българската възрожденска зографска и резбарска школа. Неповторими са каменните къщи крепости с богата вътрешна декоративна украса.

Просторните стаи са стоплени от резбовани слънца по таваните и изкусно съчетани багри на тъканите. На 7 юли 1877 г. победоносните руски войски освобождават старата българска столица, посрещнати от тържествения звън на камбаните, от просълзени от умиление старци, жени и деца, от първите свободни викове.

tarnovo_art

Възторгът на търновци е безкраен: „Едни се хвърляха да ни целуват, други викаха „ура“, жените от прозорците ни обсипваха с цветя“ — пише с вълнение очевидецът. От 10 февруари до 16 април 1879 г. в Търново, в сградата на бившия конак, строен от майстор Кольо Фичето, заседава Учредителното събрание.

То приема първия основен закон на Княжеството — Търновската конституция, една от най- демократичните за своето време. След Освобождението в Търново се полагат гранитните основи на новата държава. Съхранило демократичните революционни традиции на Българското възраждане, Търново става естествен център на новите следосвобожденски социални течения. Висш техен израз е появата на социалистическата пропаганда, създаването на първите дружинки и полагането на основите на Българската социалдемократическа партия.

Отговори

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

CommentLuv badge