Храм „Св.Св. Константин и Елена“

Константин и Елена

Храм „Св.Св. Константин и Елена“ е източно-православен, разположен в централната част на стрария на град Велико Търново. Намира се малко под главната улица между площад Велчова завера и музей “Възраждане и Учредително събрание” и на около 40м над Сарафкината къща на старата улица „Генерал Гурко”. В храма са се венчавали, кръщавали и били опявани първенците на Търново през XIX век.

Според краеведа Йордан Кулелиев, храм в близост до това място е съществувал вероятно от времето на Втората българска държава. Старият храм се е намирал югоизточно от сегашния в района на сегашната старопрестолна гимназия по икономика. Реални свидетелства за култовата сграда са налице от 20-те и 30-те години на XIX век. В тогавашната ситуация тя има документирано битие и голямата просветна дейност, която кипяла в нея.
През 1858г. е образувана Градската община, чието седалище- канцелария е било в общата стая при храма. Старият храм е действал до 5 октомври 1873 (тогава е записана последната служба в него), а на 7 октомври 1873г. в изключително тържествена обстановка е осветен новият храм от първия български владика Иларион Макариополски.
Новият храм „Св.Св. Константин и Елена“ е строен през 1872-73г. от майстор Колю Фичето. Въздигнат е със султански ферман, издействан от хаджи Никола Минчев, енориаш на храма и влиятелно лице в турското правителство. По това време майстор Колю Фичето изгражда и друга емблематична сграда, която се намира недалеч от православния храм – прочутият турски конак.
Първото църковно настоятелство, призвано да осъществи постройката е учредено на 20 юни 1872г. Църковни настоятели са Иван Пилев, Илия Иванов и Сава х. Йоргов.
Сградата е трикорабна, вътрешността и е светла и красива. При изграждането й самобитният майстор успял много умело да съчетае разнообразни архитектурни форми и елементи, като полуцилиндрични, елиптични и кръстати сводове, полукръгли и сплеснати арки, както и прочутата фическа кобилица – все елементи, които служат като визитна картичка на самоукия майстор архитект. През XIX век тя се включвала добре в общата панорама сред големите възрожденски къщи, които са я заобикаляли. Храмът е построен между три улици, разположени между жилищни сгради, на стръмен склон с тераси – един много труден дори и от днешна гледна точка терен за застрояване.
В голямото за времето си вътрешно пространство от 250 кв.м., такова каквото е било, преди катастрофалното земетресение от 1913г., имало само четири колони с височина от 10 метра. При това притворът е бил отворен към наоса, засводяванията- преливащи едно в друго, стълбищата за емпорията скрити, и се е създавало впечатление за зално пространство, в средата на което се извисявал купол, стъпил върху висок барабан, пробит от многобройни прозорци.
При главния вход на храма, от двете страни на външната врата са поставени две въртящи се с ръце дървени колони, които били индикация за устойчивостта на сградата при евентуално слягане на земната основа. Майстор Колю Фичето казвал: „Когато колоните престанат да се въртят това означава, че земните пластове са нестабилни и населението трябва да положи сили, за да спаси сградата от разрушаване.” Сега колоните са демонтирани са прибрани за съхранение.
По неповторим и изключително красив начин Колю Фичето успява да изгради и обедини храма и камбанарията. Той постига голям успех и в живописната монументална архитектура, съчетана с околната среда. Това е последният храм, който Колю Фичето строи през своя живот, но за сметка на това пък той минава за един от неговите архитектурни шедьоври в областта на християнското изкуство, в областта на строежа на източно православни храмове.